(Portrait of Russian-American writer Ayn Rand used for the first-edition back cover

(Portrait of Russian-American writer Ayn Rand used for the first-edition back cover of her novel The Fountainhead,1943)

Контрабанден романтизъм (Януари, 1965 г.)

Трилърите са опростена, обикновена версия на сантименталната литература. Те не се занимават с очертаването на полезности, а откакто одобряват избрани фундаментални полезности за даденост, те се занимават единствено с един аспект от битието на моралното създание: борбата на положителното против злото предвид на целенасоченото деяние – драматизирана абстракция на базисния модел – избор, цел, спор, заплаха, борба, победа.

Ако приемем, че великите творби на международната литература са висша математика, трилърите са обикновено броене. Трилърите се занимават само със скелета – сюжетната конструкция, – към който сериозната сантиментална литература прибавя плът, кръв, разум. Сюжетите в романите на Виктор Юго или Достоевски са чисти сюжети на трилъри, само че създателите на трилъри не могат да напишат нищо, което да е равно на тях или да ги превъзхожда.

В днешната просвета романтическо изкуство безусловно не съществува (ако не се считат няколко редки изключения): то изисква визия за индивида, несъвместима със актуалната философия. Последните остатъци от романтизма проблясват само в региона на известното изкуство, като ярки искри в застинала сива мъгла. Трилърите са последното леговище на качествата, които са изчезнали от актуалната литература: живот, цвят, въображение; те наподобяват на огледало, което продължава да съхранява някакво далечно човешко отражение….

Не забравяйте, че романтическите трилъри са неимоверно сложна работа: те изискват такава степен на умения, досетливост, творчество, въображение и логичност – такъв голям гений от страна на продуцента, режисьора, сценариста, актьорите или всички те вкупом, – че безусловно е невероятно да баламосваш цяла една нация в продължение на година. Нечии полезности са били най-безсрамно експлоатирани и предадени, както и полезностите на публиката.

Очевидно е, че устремът на актуалните интелектуалци към печелившата карта на трилърите бива интензивен от ефектната фигура и триумфът на Джеймс Бонд. Но, в единодушие със актуалната философия, те желаят по едно и също време и да употребяват тази карта, и да плюят върху нея.

Ако мислите, че продуцентите на занимателните стратегии в масмедиите са стимулирани най-много от комерсиална лакомия, запитайте се дали не грешите и забележете, че продуцентите на филмите за Джеймс Бонд като че се стремят да подронят личния си триумф.

Противно на нечии пламенно популяризирани изказвания, в първия от тези филми, „ Доктор Но “, нямаше нищо „ иронично “. Това беше ослепителен образец за романтическо кинематографично изкуство във връзка с продуцирането, режисьорската работа, сюжетът, операторската работа и – най-вече – актьорското осъществяване на Шон Конъри. Неговото в началото показване на екрана беше същински бисер на трагичната техника, грациозност, духовитост и ненатрапчивост; когато, в отговор на въпроса по какъв начин се споделя, го видяхме за пръв път в непосредствен проект и той отговори безшумно: „ Бонд. Джеймс Бонд “, на прожекцията, която аз гледах, публиката избухна в овации.

Когато гледах втория филм от поредицата – „ От Русия с обич “, нямаше кой знае какъв брой ръкопляскания. В първата сцена, в която се появява, Джеймс Бонд обсипва с целувки лицето на безлично момиче по бански. Историята беше безредна и на моменти неразбираема. Умело издигнатото трагично напрежение на кулминационната точка от романа на Флеминг беше сменено от най-банален материал, като старомодни гонитби с коли, в които можеше да се откри само груба физическа заплаха.

Все още не съм гледала третия филм – „ Голдфингър “, – но ще отида с огромни опасения. Причина за тях е една публикация на Ричард Мейбаум, индивидът, написал сюжетите и по трите романа („ Ню Йорк Таймс “, 13 декември 1964 г.).

„ Ироничното отношение на Флеминг към тематиките, които преглежда (интригата, уменията, насилието, любовта, смъртта) среща елементарен всеобщ отклик в един свят, в който публиката се радва на извратени смешки – пише господин Мейбал. – По една случайност точно този аспект на творчеството на Флеминг беше най-силно създаден във филмите “. Ясно е какъв брой е схванал Мейбаум привлекателността на романтическите трилъри – или пък на самия Флеминг.

По отношение на личната си работа господин Мейбал отбелязва: „ Нима слушам някой да пита под сурдинка дали сценаристът се е изчервявал? Ако беше от тези, които се изчервяват, въобще нямаше да работи върху сюжети на филми за Бонд. Пък и това е едно положително развлечение, или най-малко самия той си споделя по този начин “.

Сами си направете изводи за характера на етическите критерии в тази ситуация. Забележете също, че сценаристът на кино лентата за „ двамата невероятни [но будещи съчувствие] нарушители, отвлекли юноша “ не се е почувствал длъжен да се изчерви.

„ Действителната обрисовка на Джеймс Бонд […] – продължава господин Мейбаум – също се отдалечава от тази в романите […]. Идеята за него резервира главната концепция на Флеминг за ненадминатия копой, занаятчия на багра, безгрижник и ухажор, само че прибави и още едно необятно измерение – хуморът. Хуморът, който намираше израз в иронични мнения в извънредно значими моменти. В романите това изцяло отсъства. “

Твърдение, което не е вярно, както може да удостовери всеки, който е чел романите.

И най-после: „ Един ден към мен се обърна един извънредно интелигентен млад продуцент. „ Правя подигравка на филмите за Джеймс Бонд “. Че по какъв начин, запитах се аз, се прави подигравка на подигравка? Защото, в случай че се тегли чертата, точно това направихме ние с книгите на Флеминг. Пародирахме ги. Не съм сигурен, дали самият Флеминг изцяло е осъзнал това “.

И това се споделя за творчеството на човек, чиито гений, достижения и популярност дават на една група хора, които до тогава с нищо не са блестели, опция да се отличат и купища пари.

Забележете, че по въпроса за хумора против трилърите актуалните интелектуалци употребяват термина „ комизъм “ като антипонятие, т.е. като „ пакетно съглашение “ на две смисли, като съответното значение служи, с цел да прикрие неправилното и да го промуши контрабандно в мозъците на хората. Целта е да се заличи разликата сред „ комизъм “ и „ насмешка “, и особено себеподигравка; и по този метод хората да бъдат накарани да опетнят личните си полезности и самоуважение от боязън да не ги обвинят, че им липсва „ възприятие за комизъм “.

Спомнете си, че хуморът не е безусловна добродетели зависи от неговия обект. Можем да се смеем заедно с героя, само че в никакъв случай да му се присмиваме – така както една ирония може да се надсмива над някакъв обект, но никога над самата себе си. Произведение, което се присмива над самото себе си, е машинация за публиката.

В романите на Флеминг Джеймс Бонд непрестанно прави остроумни, шеговити забележки, които са част от неговия сексапил. Но явно господин Мейбаум схваща под „ комизъм “ нещо друго. Очевидно съгласно него това е хумор за сметка на Бонд – онзи тип подбив, който цели да принизи Бонд, да го направи безразсъден, т.е. да го унищожи.

Такова е главното несъгласие – и ужасната, паразитна порочност – на всеки опит да се основат „ иронични “ трилъри. Това постанова да се употребяват всички полезности на един трилър, с цел да се притегли и задържи интереса на публиката, и в това време тези полезности да бъдат обърнати против самите себе си, да се увредят самите детайли, които се употребяват и върху които се гради. Това значи опит да се печели от това, над което се надсмиваме, да се печели от глада на публиката за романтизъм, като в това време се прави опит той да се унищожи. Това не е методът на законната ирония: една ирония не споделя полезностите на това, което заклеймява; тя жигосва чрез и в подтекста на противоположен набор от полезности.

Неуспехът да се разбере характера и привлекателността на романтизма е красноречиво мерило за епистемологичната дезинтеграция на актуалните интелектуалци. Само едно ужасяващо обвързано с конкретиката, антиконцептуално мислене би изгубило способността си за абстрахиране дотам, че да не е в положение да схване едно нереално значение, нещо, което е по силите както на черноработник, по този начин и на президента на Съединени американски щати. Само едно забавено модерно мислене би упорствало да възразява, че събитията, разказани в един трилър, са невероятни или неправдоподобни, че няма герои, че „ животът не е подобен “ — като всичко това е изцяло ирелевантно.

Никой не приема трилърите безусловно, никой не се интересува от съответните събития в тях, никой не храни потискани стремежи да стане скришен сътрудник или частен детектив. Трилърите се одобряват символично; те драматизират една от най-широките и най-значими абстракции на хората: абстракцията за морален спор.

Това, което хората търсят в трилърите, е да видят човешката резултатност: способността на героя да се бори за своите полезности и да ги реализира. Това, което виждат, е един съсредоточен, банален модел, редуциран до най-същественото: един човек, който се бори за някаква цел на живот и гибел, преодолява едно след друго затруднение, сблъсква се с ужасни рискове и опасности, упорства макар неимоверните трудности и най-после побеждава. Трилърът надалеч не предлага една лесна или „ нереалистична “ картина на живота, той просто показва нуждата от една тежка битка; в случай че героят е „ величествен “, такива са и злодеите, и заплахите.

Една абстракция би трябвало да бъде „ внушителна “ – за да обхване всички съответни неща, които интересуват обособените хора, всекиго съгласно обсега на личните му полезности, цели и упоритости. Този обсег е различен; само че психическите връзки, които се развиват в тази ситуация, си остават същите. За елементарния човек трудностите, с които се сблъсква, са също толкоз големи и застрашителни, каквито са враговете на Бонд; само че това, което му споделя обликът на Бонд, е: „ Можеш да успееш “.

Това, което хората откриват в гледката на крайната победа на положителното е вдъхновението да се борят за личните си полезности в моралните спорове, разразили се в личния им живот.

Ако тези, които приказват за човешкото изтощение, които търсят автоматизираната сигурност, възразят: „ Животът в реалност не е подобен, никой не може да подсигурява щастливия свършек “, отговорът е: трилърът е по-реалистичен от сходни възгледи за съществуването, той демонстрира на хората единственият път, който може да направи възможни всякакви щастливи завършеци.

Тук стигаме до един забавен абсурд. Това, което класифицира романтизма като „ бягство “, е само повърхностността на натуралистите; и е правилно единствено в извънредно повърхностния смисъл да разглеждаш една величествена картина като отърсване от сивия товар на проблемите на „ същинския живот “. Но в по-дълбокия, метафизически-морално-психологически смисъл именно натурализмът е бягство – бягство от избора, от полезностите, от моралната отговорност – и именно романтизмът подготвя индивида за борбите, пред които би трябвало да се изправи в действителността.

В уединението на личната си душа никой не се отъждествява със съседите, в случай че не се е предал. Но систематизираната абстракция на един воин дава опция на всекиго да се разпознава с Джеймс Бонд, като придвижи прекарването в света на личните си конкретики, които са разкрасени и подкрепени от тази абстракция. Това не е умишлен развой, а прочувствена интеграция и е допустимо множеството хора да не осъзнават, че именно това е повода за приятното чувство, което намират в трилърите. В един воин те не търсят лидер или покровител, защото неговите подвизи са постоянно мощно индивидуалистични и несоциални. Това, което търсят, е надълбоко персонално – самоувереност и самоутвърждаване. Вдъхновен от Джеймс Бонд, един човек може да откри храброст да се разпалва против тиранията на роднините си; да изиска покачване, което счита, че заслужава; да смени работата си; да направи предложение за сватба на обичаното момиче; да се насочи към мечтаната специалност или да се изправи против целия свят поради новото си откритие.

Именно това натуралистичното изкуство не може да му даде в никакъв случай. Разгледайте да вземем за пример едно от най-хубавите творби на актуалния реализъм – „ Марти “ на Пади Чайефски. Това е извънредно точно, проницателно, затрогващо изложение на битката за самоутвърждаване на един скромен човек. Читателят може да изпита състрадание към Марти и един необикновен печален тип наслаждение от неговия краен триумф. Но мощно се колебая, че който и да било – включително и хилядите мартиевци в същинския живот – би се въодушевил от този образец. Никой не би почувствал: „ Искам да бъда като Марти “. Всички (с изключение на най-покварените) биха почувствали: „ Искам да бъда като Джеймс Бонд “.

Именно такова е смисъла на тази известна художествена форма, която днешните „ другари на народа “ атакуват с истерична ненавист.

В случая най-виновни – както измежду експертите, по този начин и измежду публиката са моралните страхливци, които не споделят тази ненавист, само че се стремят да се помирят с нея, които са подготвени да гледат на личните си романтически полезности като на скришен недостатък, да ги държат скрити, да ги оферират потайно на черния пазар и да се откупват от одобрените интелектуални управляващи с поисканата цена: самоосмиване.

Играта ще продължи и следовниците на стилното и конформистите ще унищожат Джеймс Бонд, по този начин както унищожиха Майк Хамър, както унищожиха Елиът Нес, а по-късно ще потърсят друга жертва на „ пародията “ – докато в бъдещето някоя жертва не им се опълчи и не съобщи: прокълнат да съм, в случай че разреша романтизмът да бъде третиран като контрабандна стока.

Публиката също ще би трябвало да свърши своето: тя ще би трябвало да престане да се задоволява с естетическа контрабанда, ще би трябвало да изиска анулирането на Поправката „ Джойс – Кафка “, която не разрешава продажбата и пиенето на чиста вода, в случай че не е разредена с комизъм, до момента в който в това време във всяка книжарница се продава и се пие долнопробен незаконен алкохол.

Със съкращения от: „ Романтически манифест “, Айн Ранд, ИК „ МаК “; „ Изток-Запад “, 2011 година
Снимка: Portrait of Russian-American writer Ayn Rand used for the first-edition back cover of her novel The Fountainhead (1943),,